Сатанисти? / Религия и мистика / Религия

ВЪВЕДЕНИЕ В САТАНИЗМА

Може да се приеме, че идеята за сатанизма се появява преди около 6500 години в ранните дуалистични религии, от които произлиза по-късно и християнството. Акцентът в дуалистичните религии е поставен върху изначалните сили на доброто и злото, олицетворени от противоборстващи богове. Широко разработена е темата, в която този, който дава знание на хората, бива наказван и обявен за зъл бог от върховното божество. Такъв пример може да бъде даден чрез образите на Прометей, Озирис и Пернатата Змия. Вариация на този древен архетип е и сатанинският бог Луцифер (именно бог, тъй като сатанистите обикновено не възприемат този персонаж като подчинен на бога ангел, изхвърлен от рая, а като отделен бог, равносилен на християнския).
Има се предвид, че Прометей е носителят на светлината, а самото име на Луцифер в превод значи Светлоносец, Озирис е олицетворяван от планетата Венера и бог на въздушната стихия, което се отнася и за Луцифер. Също така трябва да се отбележи, че всички тези образи са подчинени на кода на Змията, което се свързва с водата и подземното царство. Факт е, че фолклорът навсякъде по света описва как героят слиза в подземното царство, преминава през подземната река и се сдобива със знание и магически умения. С появата на монотеистичните религии се появява и изчистеният образ на Сатаната, който представлява изкривяване на образа от носещ добро на носещ зло чрез знанието (изгонването на Адам и Ева от Рая се дължи на добитото чрез изяждането на ябълката знание, предложено от Змията, което от добро се превръщя в акт на зло).
Много са теориите за зараждането на сатанизма: първите сведения идват от древните перси, египтяни и дори гърци; намерени са безброй доказателства са прекланяне и жертвоприношения в името на Ариман, Тифон и Питон. Но защо, е редно да си зададем въпроса, древните предци се покланят пред тях? Най-вероятно хората се стахуват от тези богове и чрез дарове и кръв се опитват да ги умилостивят. Именно така хората започват да вярват в тези идоли - началното страхопочитание постепенно се превръща в култ към божеството.
Средните векове са времето, през което християнството успява да се наложи като официална религия, което му дава средствата и властта да забрани изповядването на всякакви други религии. То ги обявява за дело на Нечистивия, което на практика спомага за поглъщането им от сатанизма. Наложената по онова време от Римокатолическата църква забрана за свободен избор на религия и свободно изказване на мнение, както и широката пропаганда на въображаемите все още по онова време, смразяващи кръвта ритуали, слагат своя отпечатък върху сатанизма. Без достъп до адекватна информация за същността на сатанизма много хора са завлечени от пропагандата, целяща да задържи вярващите в църквата. За съжаление психично болни хора решават, че това е същността на сатанизма и превръщат пропагандата в страховита реалност. Така низшият сатанизъм залива Европа, което не е напълно преодоляно и до днес.
В Средновековието култа към Сатаната е на особенна почит и в лицето на вещерството, алхимията, окултизма. Не случайно именно през Средновековието се раждат най-големите окултисти, астролози и медиуми в човешката история като Елифас Леви, Фламел и Постел, преследвани и измъчвани от инквизицията. А Инквизицията е една от най-могъщите институции по онова време, преследвала и подлагала на мъчения всеки, за когото има и най-малко сведение за магьосничество, сатанизъм и всякакви тъмни и странни науки. Между истинските вещици и окултисти за съжаление попадат и много невинни хора, най вече красиви жени и отшелници който "с поглед правят импотентни мъжете и унищожават реколтата и добитъка в своите среднощни сборища с Дявола".
Не остават на заден план и рицарите Тамлиери, които се прекланят на Бафомет. Рицарите отначало са малка група от отцепници, чиято философия гласи, че не Бог, а Дяволът управлява света, но постепенно се превръщат в мощна организация, която става неудобна на папата, който пък от своя страна насъсква Инквизицията срещу тях.
Интересен е и случаят с графиня Батори - унгарска благородница, известна в историята като "кървавата контеса" заради своите долни и ужасни масови убийства. За 45 години тя пренася в жертва на Сатаната стотици момичета, карайки ги първо да участват в оргиите й, а след това се къпе в тяхната свежа кръв, вярвайки, че във вените им тече изворът на младостта. Когато най накрая е арестувана и малко по-късно осъдена на смърт, последното й желание е да не бъде екзекутирана, а погребана жива в собствената си спалня. След изпълняването на желанието й замъкът е изоставен и запада. Едва 4 години по-късно крадци разбиват вратата на спалнята, но не откриват тялото й там.
Нищо не се свързва толкова много със сатанизма, колкото Черната меса - най-богохулната от всички церемонии. Популярната представа за черната меса е следната: разпасан свещеник стой пред олтар, като във всяка ръка държи по една черна свещ, направена от лойта на непокръстени бебета, а олтарът се състои се от гола жена, разкрачена и с отворена вагина, с бокал с урина(кръв) на проститутка, положен на корема й. Над олтара виси обърнат кръст, а гнила ряпа, благославяна от свещенника, бива методично вкарвана и изкарвана от влагалището на дамата, след което чрез псалми и инвокация бива призован някой демон или самият Сатана. Всичко това се извършва в очертанията на "защитна пентаграма". Ако Сатаната дойде, трябва задължително да изглежда като страстен младеж с козелска глава. Следва горене на Библията, орални манипулации на вагината, целуване на пениса и задните части на дявола, и всичко това на фона на шумно храчене по кръста. Ако може и да се заколи едно непокръстено бебе по време на ритуала, ще е добре, защото всеки знае, че това е любимият спорт на сатаниста! Истината е, че всичко това са измислици на болни мозъци, които по една или друга причина искат да шокират и плашат тълпите. В наше време историите за извършване на черна меса са нещо като градски легенди, широко известни и колкото невероятни, толкова плашещи незапознатите суеверни душици. А хора с психически отклонения, които се опитват да претворят легендите в действителност, винаги се намират, но това не е същността на сатанизма!
Но да изоставим Средновековните черни меси и да се пренесем в края на XIXв., по-точно към личноста на Алистър Кроули, роден през 1875г.в Лиймингтън, Англия. По това време сатанизмът е натикан в малки така наречени клубове в които се събират малък и отбран кръг от хора. Именно Алистър е един от най голямите сатанисти по това време, изкарвайки хората от задушените им клубове. Създава ново учение, в което се изповядва правилото "прави каквото искаш": безразборен секс, магия и съновидения за дявола под въздеиствието на наркотици. Звярът 666, както нарича сам себе си, прекарва целия си живот в търсене на окултното; творец на много трудове, най значимият от които е "Книгата на Закона"; водач и родоначалник на открития сатанизъм, без задръжки, показва открито какъв е, прави всичко възможно да си извоюва зъл имидж; въбще, той е първият човек, който комерсиализира греха като начин на живот, а дявола - не като личност с рога, която да всява ужас в сърцата на хората. Първоначално член на Ордена на Златната Зора, впоследствие основава Магическия Орден на Сребърната Звезда (Argentinum Astrum) и реформира Ordo Templi Orientis ( О.Т.О.). По-късно е отхвълен от обществото, но успява (макар да умира в мизерия от пристрастяване към хероина) да даде тласък на съвременния сатанизъм към една нова насока, която Ла Вей поема и доразвива.
Съвременният Антихрист, черният папа и разрушител на Църквата е Антон Шандор Ла Вей. Роден през 1930г., Ла Вей от малък е отвратен, но не от Бога, а от обществото, което уж почита Бога, а всъщност тъне в грехове. Баща му е протестантски пастор и, благодарение на това, Ла Вей от малък има възможност да наблюдава отблизо всички слаби страни на Протестанстката църква. Едва на 18-годишна възраст създава Църквата на Сатаната, а през 1966 година е ръкоположен от всички сатанински организации за "черния папа", говорител на Сатаната. Учението на Ла Вей клони към съвременен хуманизъм и атеизъм; основното правило на учението е "Дръж се така с другите, както се държат и те с теб". Не приема насилието като средство за задоволяване. Той застава твърдо зад идеите за освобождаване на всякакви желания и против отричането от греха "защото няма човек на света, който да не е извъшил поне един от смъртните грехове". Ла Вей успява чрез своите доводи и ораторство да присъедини множество хора в своята църква, но не като магьосник-окултист, а като човек, доказващ остарелия морал на цървата.
Някои сатанисти считат, че Ла Вей не е само изкусен оратор, но не са му чужди и тъмните науки. Част от сатанистите (предимно модерните сатанисти в тийнейджърска възраст) считат приноса му към окултизма, и по точно към черната магия, за голям, защото твърдят, че именно той е човекът, успял да събере и преведе всичките 19 Енохови ключа или иначе казано ключовете за портите на ада. Въпросното твърдение е доста спорно.
Умира през 1997 в личния си замък, оставяйки след себе си огромно наследство от милиони долари в своите фондове, безкраен списък от имоти и най важния му труд, "Сатанинската библия", която продължава да вдъхновява сатанистите дори и след смъртта му (между другото, "вивлос" е гръцка дума означаваща "сборник", и оттам побългарената дума "библия" има значението на "събрани много книги от различни автори на едно място" т.е. нещо като христоматия, но да оставим това и да не обръщаме внимание, че книгата на Ла Вей не е никакъв сборник).
Но нека обърнем внимание на България и връзката й със сатанизма. Във вестниците всяка година по Хелоуийн пише за българските сатанисти, как обикалят гробищата, правят ритуали и пренасят в жертва кучета със сини очи (сините очи са символ на небесата или рая). Когато журналистите попитат "Защо го правите?", те отвръщат: "Ние сме сатанисти, така ние показваме омразата си към Бога и Неговата институция - Църквата". Истината е, че това са тийнейджъри, който се опитват да бъдат различни и скандални в очите на хората. Истинските сатанисти никога не биха ви допуснали до свой ритуал, по простата причина, че присъствието на "непосветен" би разрушило кръга на мрака.
Не е тайна, че най-много сатанисти на глава от населението се падат във Враца - така наречената "черна столица" на България. Други основни центрове са Бургас (на второ място), София и Благоевград, както и Пловдив и Варна, където сатанистите не са чак толкова много.
Истната е, че около 80% от българите, които наричат себе си "сатанисти" са всъщност "блек метъли" - хора, които слушат т.нар. "сатанинска метъл музика", която набира все по голяма скорост в България. 18% се интересуват от сатанизма бегло като религия. Останалите 2% са или фанатици, или хора, които практикуват черна магия и призоваване на духове и демони. Фанатиците по принцип членуват в секти, които използват Сатаната като прикритие на своите садистични и мазохистични желания, на развинтената си сексуална фантазия. Останалите не членуват в организации или поне не открито. Те се интересуват най вече от черна магия и философията на религията на Сатаната.
Сатанистите в България се делят основно на два вида: антихристи и сатанисти. Антихристите са тези хора, които се борят срещу Християнството, но без да почитат Сатаната - един вид еретици. Обикновено носят обърнат кръст на гърдите си - символ на вярата им. Колкото до същинските сатанисти - те се борят срещу Бога, но уважавайки и почитайки Сатаната. Обикновенно и имат пентаграма на гърдите си, обличат се в тъмни тонове и са с тъмен грим.
Съществуват три основни секти в България О.R.B., Бафомет и Сребърната звезда, но те така пазят свойте тайни, че не мога да кажа нищо със сигурност - само слухове се носят около тях за черни параклиси и дори църкви, скрити в дълбините на София.

Класическо луциферианство (дяволопоклонство)

Луциферианството произлиза от древното семитско и европейско езичество. Още по времето, когато евреите нахлули в Ханаан, носейки вярата си в Единствения, местното население вече се кланяло на множество божества, чиито пантеон напомнял на елинския Олимп. В Библията споменават само част от тях, например почитаните от западните семити Ваал и Астарта, както и Милхолм - "амонска гнусотия". В битката при Гаваон колената на Израил надделели, но докато отредите на ханаанците се разбягали, езическите вярвания не само че не "отстъпили", ами осезаемо застрашили самата религия на победителите. Преминавайки от пастирско-номадски към уседнал земеделски начин на живот, народът на Мойсей и Навин започнал да се увлича от култовете на завареното население, които му се виждали по-разбираеми или по-актуални. Високата за времето си материална и духовна култура на ханаанците несъмнено е импонирала на примитивния, суров и беден нашественик и сега го заплашвала участта на всички малокултурни народи - да бъде обезличен и асимилиран от победените.

Всичко това тревожело жреците на Яхве - левитите. Освен че подронвал авторитета им, култът към местните божества бил неприемлив и по други - религиозни и морални причини. По начало самият култ към който и да е бог освен към Йехова бил в нарушение на първата Божа заповед: "Да нямаш други богове освен мене. Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата и под земята;" (Изход, гл. 20:3-5 и Второзаконие, гл. 5). В обредната практика на хананеите пък имало ритуали, които противоречали на разбиранията на евреите и се забранявали от закона на Мойсей. Сред тях били храмовата проституция (свещен разврат), практикувана от поклонниците и служителите на някои култове (Астарта и Анаитис), както и човешките жертвоприношения пред Ваал, Милхолм и Молох (учените доказаха тъждествеността на посочените божества). "Не бива да се намира при тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духовете, ни вълшебник, нито който пита мъртвите, защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа и тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва пред тебе" (Второзаконие 18:10-13).

Срещу тези отстъпления жреците и пророците Израилеви водели истински войни. В Стария завет често се разказва за унищожаването на идоли, за поругаване на храмовете и за избиването на "персонала". Израилтянството се наложило в Палестина след кървави борби. Но даже по времето, когато еврейската религия окончателно се оформила като етичен монотеизъм, добивайки съвременния си вид, в Палестина още продължавала, макар и откъслечно, практиката на езическото богослужение. За това помогнала както виталността на старите култове, така и вмешателството на външни фактори, в т. ч. налаганият от завоевателите елинизъм, а по-късно и римската религия. С християнизацията, обаче, истинският им смисъл бил забравен.

Християните, които включили Стария завет в свещените си книги, приравнили езическите божества с демоните и така превърнали имената им в символ на скверно и забранено. А когато след време християнството се наложило и в Европа, същото станало с божествата от гръко-римски или варварски произход. И тук мисионерите изсичали свещените дървета и дъбрави, осквернявали капищата, а където това било невъзможно - опитвали се да адаптират старите ритуали и обичаи към християнската обредност. За отбелязване е, че в това отношение християнството е било по-толерантно от юдаизма (вж. Дж. Фрейзър - "Златната клонка" - празникът на Свети Иполит и др.). Ала независимо от усилията на църквата, наивно е да се мисли, че мощната духовна култура на древността ще бъде премахната като по чудо със светената вода. И наистина хората не забравили, че освен всемилостивия Бог, ограничен от собствените си принципи за добро и зло, има и други, които за разлика от него биха направили "услуга", особено пък ако е престъпна. (Като например нечия смърт или болест.) Така култът към езическите божества се превърнал в култ към дявола. Теологически тази трансформация е съвсем проста. Ако Бог е единствен, учението му е единствено правилното, а Църквата е единственият му представител сред хората (съответно - на хората пред Бог), следва, че всички езически богове, всички вярвания и ритуали, неосветени от църквата, даже и контактите с Бог без помощта на църковните институции вече са от Лукавия. Така се пораждат както луциферианството, т. е. култът към Божия враг (Сатаната), така и практиката на забраненото за християните магьосничество или теургията (theourgia). В съзнанието на тогавашния европеец двете се преплитали, но в настоящата глава по ред причини ще се спрем само на първото. Ще повторим, че през Средните векове вярата в дявола се съчетавала с вярата във вещиците. Считало се, че именно от него те получават дарбата да вършат всевъзможни неща (обикновено престъпни и вредоносни), и че Сатаната може да приема поръчките им за извършване на всички "услуги", които официалната църква отказвала. Според разпространените суеверия, на уречени дни вещиците се срещали със своя "господар" и с неговата помощ вършели пъклените си дела. Т. е. култът (поклонение) към дявола бил смесван с магията, което е исторически неиздържано, понеже магьосничеството се е появило много хилядолетия преди монотеизма и свързаното с него косвено признаване на дявола. Както суеверието, така и практиката на култа са обект на много средновековни трактати, в т. ч. печално известната инструкция "Чук срещу вещиците" ("Malleus maleficrum") на инквизиторите Якоб Шпренгер и Хайнрих Кремер (Инститорис). Доколко обаче е вярно изложеното в тях, е трудно да преценим, понеже сведенията били изтръгвани с мъчения.

Все пак навсякъде присъстват едни и същи елементи - сборище на прокълнатите души в уречени дни (често съвпадащи с езическите празници на слънцестоянията от култа на Адонис или с Валпургиевата нощ), човешко жертвоприношение, а понякога и канибализъм, разврат и ритуален брак на Сатаната с млада вещица. В "Бляскавия бал на Сатаната" от книгата на бившия семинарист Булгаков "Майстора и Маргарита", това е "описано" много точно. Приемайки емблемата на Ада (медальон с изображение на черно куче), Маргарита, макар и символично, се бракосъчетава с Воланд и става царица на тържествената вечер. Преди това са парадът на "обесниците" и убийството на барон Майнтингел, с чиято кръв се извършва причестяването. Показателни са дори имената на "служителите по церемониала". Абандона (или Абадон) - това е "Душегубеца" - семитско божество на смъртта, но може би и транскрипция на Аполон, (схванат в аспекта му на бог-унищожител). Азъел пък е демонът на пустинята, "паднал ангел", който се бракосъчетал със смъртна жена и научил хората да се избиват.

Независимо от покръстванията и репресиите, практиката на луциферианството не изчезнала през цялото Средновековие. Още в 681 г. консулът на град Толедо забранява отслужването на т. нар. "литургия на мъртвите", целяща да предизвика смъртта на някого. В началото на 14 век тамплиерите били осъдени и за приписаната им почит към идола Бафомет, описван ту като изображение на Мохамед, ту като човек с котешка глава (Анубис?) или фалос. (Самият идол обаче не бил открит - възможно е и той да е измислица, плод на мъченията.) Практиката на сатанизма обаче преживяла даже големия Лов на вещици в края на Средновековието. През 17 век - зората на европейското просвещение, култът към Луцифер взел такива размери, че се превърнал в снобизъм за тогавашния елит. Независимо от величайшата протекция, понякога съдебната власт успявала да проникне в тези афери и тогава наяве излизали ужасни неща! Типичен пример е процесът за "Черната меса", проведен през 1679 г. в Париж по времето на Кралят Слънце - Луи XIV. Тъй като е показателен и за практиката на сатанизма, и за нравите на епохата си, на него ще се спрем по-обстойно.

Предисторията му всъщност е обичайна за тогавашния френски двор - царството на интригите и порока. Маркиза Монтеспан била дългогодишна фаворитка на краля и майка на 7 негови извънбрачни деца, заченати в прелюбодеяние, както на краля (женен за испанска принцеса), така и на маркизата, произхождаща от древния род Рошешуар. Впоследствие обаче непостоянният монарх, който и без това бил подложен на натиск от страна на църквата да прекрати тази връзка, се увлякъл по друга красавица - бившата придворна дама на любовницата си - херцогиня Фонтанж. Уязвена от пренебрежението, маркизата се обърнала с посредничеството на парижката гражданка мадам Монвоазен към сатаниста абат Гибур, който се съгласил да отслужи "литургията на свети Секер". В безразсъдната си гордост тази незнаеща преграда за амбицията си жена обаче се оказала замесена в опит за кралеубийство - в "любовните билки", включващи прах от сушени крастави жаби, испански мухи, прилепи и прочие гадости, трябвало да попадне и арсеника. Така в аферата се намесва тайната полиция и след серия арести в ръцете й попадат уличаващи документи, в това число и "договорът", който пренебрегнатата красавица била сключила с Дявола. Ето част от неговия текст: "Аз, Франсоаз-Атенаис дьо Мортемар, маркиза Монтеспан, моля за приятелството на краля и престолонаследника и за продължаването му във времето... Кралицата да бъде безплодна... Кралят да напусне своето ложе и трапеза заради мен и моите близки... Висшите държавници да ме обичат и уважават, да бъда включена в кралския съвет и да зная какво се върши там. Приятелството, по-силно от всякога, да накара краля да напусне Фонтанж и никога повече да не я погледне, да се разведе с кралицата и да се ожени за мен."

Заклинанието започва с думите: "В името на Астарот, Асмодей и Велзевул призоваваме великите духове над нашия олтар." и завършва с: "... ите, миса, ест. Луциферо грациас." Самата "литургия" се отслужвала в запустели параклиси, в осквернени преди това олтари, при което желаещият благоволението лягал върху масата, предавайки душата (и тялото си) в дар на призования "покровител". В случая маркиза Монтеспан символично превръща олтара в брачно "ложе" за себе си и за демона. (Поради отсъствието на последния в някои случаи "брачното тайнство" се консумирало от свещенослужителя. Ако пък магията не "подействала", обяснявали на излъганата, че демонът на враговете й явно е бил по-силен от нейния! Виж мемоарите на Ментнон.)

Имената на "принцовете на мрака" са добре известни на учените. Астарот е изопаченото име на вече споменатата богиня на земята и плодородието - Ищар, Ащорет, Астарта (променено в мъжки род). Велзевул е видоизмененото име на Ваал-зе-вул - бог на бурите, дъждовете и добитъка, който юдеите превърнали в символ на мухите, нечистотията и болестите. Асмодей пък е "приемникът" на Айшма - древноиранско божество, пазител на девството, и по тази причина - враг на мъжете (убиецът на седемте съпрузи на Сара), с което евреите най-вероятно са се "запознали" по време на пленничествата си.

Независимо от широкото разпространение на култа през късното Средновековие, той не успял да прерасне в истинска секта.

Причините за това са както в контрола на католическата църква във всички сфери на живота, така и в целите, които луциферианството си е поставяло. Същностна характеристика на сектата е нейният стремеж първо към утвърждаване в собствената (матерна) религия, в чиято среда е възникнала, и едва тогава - при неуспех - към окончателно отделяне, масовизиране и по-широко разпространение, с което да я измести в очите на последователите й. От тук и повсеместно забелязваният прозелитизъм*, особено характерен за протестантстващите организации. При луциферианството поради големия "залог" това е невъзможно.

(* Прозелитизъм, сиреч, да убедят някого да приеме тяхното учение. Б. на Виктор от БезМонитор.com)

Госпожа Монтеспан едва ли би желала да бъде в една и съща секта със съперничките си, които между другото използвали срещу нея същите средства. (Не било рядкост един и същи сатанист да "обслужва" и двете съперничещи си камарили, което обяснява защо магиите били обикновено неуспешни и в крайна сметка на мястото им пристигнал арсеникът.)

Краят на тази история е ознаменуван с голям процес, завършил с жестоки смъртни присъди (35 на брой) и с кралския указ от 30 август 1682 г., с който се прогонвали от Франция всички предсказатели, гадатели и магьосници.

В края на XIX в. във връзка със секуларизацията на църквата от държавата, положението осезаемо се променя и става възможно създаването на секти от сатанински тип, за които ще стане дума в следващите глави.